Книгата „Невидимият рок” е първото антропологично проучване на алтернативната музика в България, а авторката ѝ разказа куп интересни неща за Esquire

Автор: Стефан Стефанов

Източник:
https://www.esquire.bg/stories/interviews/18913/nevidimiyat-rok-na-gergana-rajzhekova

Тези дни беше премиерата на една единствена по рода си до този момент книга, посветена на алтернативна музика/сцена в България. „Невидимият рок” на Гергана Райжекова започва като нейна докторска дисертация, но прелива в един внушителен документален труд на рок музиката и нейното упорито оцеляване по родните ширини в последните няколко десетилетия. 

Специално за Esquire Гергана разказа повече за „Невидимият рок”, където са запечатани хиляди музикални спомени и мечти. Те са още по-ценни, защото принадлежат на нашето минало и настояще.

Защо нарече книгата „Невидимият рок”?

Доста дълго време търсих име на книгата и все не ми беше достатъчно адекватно и готино, а и от опит знам, че едно заглавие трябва да те грабва и да поставя въпроси пред бъдещите си читатели. Заглавието „Невидимият рок” спечели в тайно гласуване сред приятелите ми, като негов автор е Кирил Беспалов от медията Клин/Клин. Защо „Невидим”? Ами защото българският рок и в частност алтернативният рок липсва – няма го по телевизията, радиата, по музикалните медии дори отсъства, по общинските концерти в страната, няма го в пресата, съвсем бегло се прокрадва с една единствена песен (Група „Атлас” – песента „Кукла” от 1991 г.) в учебниците по музика и въобще много малък кръг хора могат да изброят млади рок банди, които творят сега, 2019-та година.

Лени Кравиц преди време пееше, че рокът е умрял. В България дори не се сещаме за него, че да го опеем. Появява се единствено по клубове, но и там има доста невидими фигури и решения, които не го тласкат към усъвършенстване и авторски композиции, а по скоро към купонджийски кавъри и трибюти.

„Невидимият рок” всъщност е докторската ти дисертация, как се стигна до това да захванеш темата толкова академично?

Всичко започна с успешната защита на магистърската ми теза за клуб Строежа в Студентски град и значението на един клуб в изграждането на музикални моди и общности към тях. Година по-късно получих предложение от доц. д-р Венцислав Димов, което предложение по това време ми изглеждаше невъзможно, а именно да разширя терена си на изследване и да обхвана… цялата алтернативна сцена в България. Впоследствие трудностите дойдоха от факта, че последните научни статии за рока и рок алтернативната сцена в страната идваха от далечната 1994 г. с автор проф. д.н. Розмари Стателова и никой преди мен не беше правил изследване на клубовете и клубната сугестия в България. Това ме задължи като изследовател да се върна доста назад през годините в търсене първопричините за сегашното състояние на сцената, а и увеличи обема на книгата.

Например, в главата за медиите се връщам до 1967 г., когато по радио БНР в първото издание на „Музикален ден на радиослушателя” прозвучава песента, цитирам „Обичам я” (Ленън), изп. вокалният анс. „Битълс”. Този специален радио ден продължава още много години, но неслучайно никога повече не звучи западна музика, което е един прозорец към налаганата цензура от радиото и разминаването с желанията на публиката. Сега също има вид цензура към българските изпълнители, която е на база платени ротации на песни, за която практика много алтернативните банди свидетелстват.

Книгата е първото антропологично проучване на алтернативната музика в България, разкажи повече за нея ?

Всъщност, идеята да издам изследването си в книга е свързано с ценния антропологичен материал, който натрупах за тези няколко години и който не искам да остане заключен в някой прашен кабинет неизвестен и недосегаем за никого. Имах честта да интервюирам уникални личности, музиканти и професионалисти, чиито глас да запазя за следващите поколения и за други изследователи на популярни стилове у нас, разбира се.

Това са пространствени интервюта с Иван Вълков, създател на фестивала Spirit of Burgas, благодарение на когото Skunk Anansie идват в България, Венцислав Дреников от група Субдибула, който разказва неразказаната история за идването на икономически убийци в България, които дават карт-бланш на пиратирането на музика. В списъка с важни интервюта са и интервю с Бичето, с групите D2, Ревю, Клас, Михаела, Абсолютно Начинаещи, Остава, Panickan Whyasker, Der Hunds, Voyvoda, Q-check, LaText, D*VINE, Дрънч, с басиста на пънк групата Кокоша глава и с много управители на клубове, диджеи и фенове, както и  главен експерт „Култура” към Община Хасково. В търсенето на истината дори си позволих да проведа важен разговор по телефона с инж. Димитър Димитров – познат още като Митко Пайнера.

В книгата също изброявам 93 рок клуба в страната, провеждам терен и в градовете Хасково, Правец, Пловдив, Сандански и Габрово. Целият натрупан опит и материал е съчетан и със стройна научна рамка и има библиография от 200 източника на български и чуждестранни автори.

В твои интервюта споменаваш, че книгата се концентрира около няколко рок алтернативни вълни, кои са те?

Може да се каже, че като снимков материал книгата се концентрира върху втората рок вълна, но изследването обръща еднакво голямо внимание на следните музикални раздвижвания: Нова Генерация и ню уейв вълната, Skre4 и гръндж вълната и Остава и бритпоп вълната. Тези три вълни са активни и до днес поради факта, че имат свои изключително верни фенове. Опитите за оригиналност на гореспоменатите групи обаче се митологизират до степен, в която липсва или се атакува всеки опит за музикална критика към тях. Това по-скоро вреди на музикалната сцена, защото именно музикалните критици, анализатори и журналисти са летописците на бг рок сцената и улавят като сеизмографи по-дълбоките обществени промени, но и не само.

Липсва научен диалог и анализ, както и проява на „позитивна дискриминация” по думите на Явор Ганчев, за да бъде отсят посредствения концерт и музикант от гениалния. Емил Братанов, музикален журналист и радиоводещ, напомня за втората рок вълна също, че те имат много повече творчество от предишната вълна рок групи, където има страшно много имитация (групи като Щурците, ФСБ). Сега на сцената са следващата вълна, които към момента се явяват в музикалните формати на Милена Славова и „Голямото рок междучасие” на D2. Тези деца, слава Богу, действат, свирят и се изявяват, а ако от време на време някой като Тони Арнаудов – Сатаната ги подсеща колко важно е да правят авторки парчета, тогава някой ден рокът ще възкръсне отново.

Книгата е с шрифт, подходящ за хора с дислексия – как хрумна идеята и кой ти помогна за това?

С дизайнерката на книгата Мария Теофилова пробвахме няколко шрифта, но те стояха доста нечетаемо особено за книга от 530 страници. Мисля, че съвсем случайно се сетих за шрифта Adys, а с неговия създател Кристина Костова вече си бяхме разменили няколко мейла в предишен ангажимент. За щастие се оказа, че bold и italic вече са готови и не се поколебахме нито за миг, че това е шрифтът за книгата и че ще подкрепим каузата на Кристина.

Може би тук е моментът да споделя, че идеята на книгата беше тя да е дизайнерски продукт като изпълнение и като стойност, за което ми помогна не само Теофилова, но и дизайнерът Иван Димитров, който работи главно по корицата и сайта на книгата. Книгата е съвместната работа на общо 13 човека, като тук включвам и 7-те пълни интервюта, които провеждам с главни действащи лица от алтернативната сцена в България.

Има ли начини невидимия рок да стане видим към наши дни?

Надявам се книгата да провокира именно такива дискусии и действия. Надявам се и самото й издаване да е достатъчно ясна заявка, че е време медиите и публиката да се върнат към сцената, а групите да покажат, че могат да изпреварят своите идоли от чужбина. Неслучайно в книгата завършвам с послепис относно недостатъчното музикално образование в България и то относно фолклорна, изворна и духовна музика.

Всъщност непознаването на собствения ни корен ни вкарва в клишетата, които черпим богато от чуждестранните музикални медии, и обратното – групите, които боравят с български инструменти, идиоми, ритъм, дори символика, са в пъти по-оценени и признати не само тук, но и в чужбина. Това е един доста тежък урок, но както много ясно заявява респондентът Д.С. „Музиката е за хора с топки.”

Кои имена от съвременната българска сцена ще препоръчаш?

 Относно нови любими бг алтернативни банди, ще си пусна последното алтернативно музикално явление, което ме впечатли Стругаре, SMYAH и Иво Димчев, който ми стана любим със селфи концертите си. От младежките банди следя Panic Station и Bloodrush. Odd Crew пък са банда за чудо, приказ и пример, макар и леко по-тежки като стил.