Елизабет е втори товар. Първият товар, изпратен с влаковете, е този с неудобни хора, хомосексуалисти и интелигенция. Номерът на техните ръце започва с 1. Втори товар е от обикновени хора. Затова и номерът на Елизабет започва с 2. Трети товар така и няма.

 

Автор: Гергана РАЙЖЕКОВА
Публикувана на: 20.02.2016 @ 13:16

 

Ще събера себе си около вярата ми, защото от светлината мракът най-много се страхува. /…/

/…/ защото където има човек, който няма глас, там ние ще пеем….”

Jewel – Hands

Отново ме преследва числото 3.

3 религии
3 чудеса
3 врати

НАХАРИЯ. ДЕЙСТВИЕ ПЪРВО

Пристигаме. Посрещат ме ръце, разтреперани от чакането. Като чужденци ни разпитват един час в България и още час и нещо в Тел Авив. При едно съмнение могат да те върнат със следващия полет, а близките ти да останат очакващи на някое летище в друг континент. Разопаковат багажа ми на всяка гара: такива са мерките за сигурност тук, поради многото терористични атентати.

Смъртта доскоро е била всекидневие, всеки ден по новините.

…

Елизабет е на 33 години, когато я изпращат в Биркенау, познат като Аушвиц 2 или Освиенцим. Въпреки това оцелелите го наричат Биркенау, а когато говорят за Аушвиц, визират централата „Аушвиц 1“. Лагерът за изтребление е основан през 1942 г., като в него се побират до 90 000 депортирани. Жертвите му стават повече от милион души.

Елизабет прекарва в концлагера 3 години и 3 месеца. Тройките в разказа са абсолютно случайно съвпадение и истински факти.

На скръстените ѝ ръце виждам четири цифри. Мисля си колко малко време е минало от престъпленията на цяло едно поколение!

2, 1, 7… Не помня четвъртото число върху лявата й ръка, а да се вглеждам по-продължително в ръцете й, ме е срам. Опитва се да си спомни името на „един велик и красив бандит“ който е срещнала в концлагера. Гледа ме от края на своя живот. В момента на нашия разговор е на 98 години, аз – на 24. Иска ми се да се поклоня пред нейния разказ, страдания, пред заглъхналата памет, която вече е изпълнила няколко книги с факти и спомени, а пред моите въпроси преглъща и извръща поглед пред гладните да чуят съдбата й. На мен дава последния разказ в живота си, преди да си замине от този свят на следващата година.

Живеем един месец в град Нахария. Ядем, разхождаме се, пеем, седим, спим, дъвчем, бутаме инвалидна количка по най-скъпите и модерни заведения на града. Няма време за почивка. Защото й се живее.

Живее й се повече, отколкото им се живее на някои 18-годишни, които познавам. Един следобед, докато ядем като озверели след плажа, сритвам братовчедка ми под масата. Погледът на възрастната жена ме стряска. Този поглед гледа братовчедка ми със завист, която за първи път виждам поседнала в очите на една баба. Свикнала съм моите баби да гледат младите със смирение и доброта и благословия за бъдещето им, а очите им се пълнят с още повече гордост за всяка проявена лакомия. Братовчедка ми забавя храненето си, вече сме предупредени да не изглеждаме толкова гладни в нейно присъствие.

Гладът.
Жаждата за живот.
За още живот.

Елизабет, сн. Гергана Райжекова

…

Биркенау се намира до Аушвиц. Аушвиц е богат на въшки, Биркенау – на бълхи.

…

Елизабет е втори товар. Първият товар, изпратен с влаковете, е този с неудобни хора, хомосексуалисти и интелигенция. Номерът на техните ръце започва с 1. Втори товар е от обикновени хора. Затова и номерът на Елизабет започва с 2. Трети товар така и няма.

Когато деменцията ѝ позволява, сядаме с нея, за да ми поразкаже, да хвърли няколко трошички история към мен, но винаги нещо ни прекъсва. На предпоследната вечер, преди да си замина за България, сядаме отвън в градината, тя в бяла нощница, аз – в черни дрехи, а между нас – розов лист, на който записвам преведеното.

Интервю с Елизабет, сн. Гергана Райжекова

Записвам думите ѝ:

“Прави само добро и някой ден Господ ще ти се отблагодари.Три пъти в концлагера по чудо оцелявах.”

Разказва за немски офицер, който всяка сутрин тайно ѝ дава по време на проверката в двора на концлагера по две филийки хляб, които тя разделя с още нейни приятелки. Офицерът им дава хляба с думите:

“Войната няма да оцелее, но вие трябва.”

Разказва ми как е помогнала в опита за бягство на мъж и жена, които взимат цивилни дрехи от гардероба, където тя работи. Въпреки че биват хванати и изтезавани, не издават нейната помощ и съдействие. Разказва за престоя си в болницата, където колеги на нейния брат лекар й дават да яде храната на другите болни, които така или иначе не могат да се хранят. И как след нейното оздравяване, дори я молят да остане в болницата, колкото си иска, за да продължи да се храни добре и да не бърза да се връща в Биркенау.

Но тя отказва и си тръгва, а на другия ден изпращат всички болни в газовите камери.

Разказва как братовчед й прекарва една година в гипсово корито, без надежда да проходи, след което по чудо прохожда, живее до 100 години и има три деца.

Разказва за руснаците, които освобождават жените от концлагера, а след това тръгват да ги изнасилват, но биват възпрени от техния командир.

Разказва и за онзи красив бандит, който вижда в Биркенау и чието име най-после си спомня.

…

Какво е да говориш с човек, срещнал се лице в лице чудовището на нацизма д-р Йосиф Менгеле – Ангела на Смъртта.

За него Елизабет говори малко. Разказва, че идва в Биркенау и прави експерименти с жени, които прави безплодни и обратното. Разтрепервам се.

 

БОЖИ ГРОБ. ДЕЙСТВИЕ ВТОРО

Божи гроб, ставане в 4 сутринта. Хаджийство. Поклон за влизане в автобуса към Ерусалим. Пътуване към вечното.

…

Поклонът и колениченето в българските практики не е често срещан, той е почти забравен, срамен жест, символ на преклонение, криворазбран като проява на слабост. Последно съм виждала поклон при танцьори и музиканти след изпълнението им на сцена, но често изпълнен механично и по навик. При японците поклонът при запознанство проверява в какво състояние са обувките на другия човек и е начин да се избегне нехигиенично докосване на ръцете.

Поклон има и при различни йоги като поздрав към участниците в упражненията. В Индия се пада на колене пред учителя. Някои поклонници, вървящи по пътя Камино де Сантяго извървяват последните километри на колене. Пада се на колене, когато се предлага брак, макар и на едно коляно.

Поклонът в църквата е при съприкосновението с тамяна. При влизането в християнски храм при някои силно вярващи заедно с прекръстването се извършва и поклон. В зависимост от молитвата той може да е с глава, от кръста надолу-поясен или да е земен поклон при усилена молитва тоест пада се на колене, главата докосва земята, човекът се изправя, прекръства се, повтаря. Трита вида поклон – земен, поясен и с глава са равностойни поклона, защото се правят при различни случаи. Няма как да влезнеш в Божи гроб без да се поклониш.

Да се поклониш преди да коленичиш.

Естественото продължение на поклона е падането на колене, понякога съчетани в един жест. При клетва и изповед падаме на колене. При изповед в църквата се изисква да се падне на колене, с изключение на големи празници например Великден, когато 40 дни не се пада на колене или ако изповедта се прави в неделя. Според източно-православния канон всеки петък Иисус Христос е разпъван на кръст и всяка неделя се празнува неговото възкръсване, което е свързано с неделната Св. Литургия. По тази причина събота вечерта и неделя сутринта не се пада на колене, тъй като се празнува победата над смъртта. Възкръсението, победата над смъртта, освобождава човека от греха (колениченето). В другите дни се пада на колене, особено когато молитвата е много пламенна. На молитвата „Отче наш” и песнопението „Тебе поем“ се пада на колене независимо от деня, допълва доц. д-р Рашков, преподавател по Християнско изкуство в Богословски факултет, СУ „Св. Климент Охридски“.

Колениченето носи покайно настроение и е преклонение пред Божията чистота. Според св. Йоан Златоуст покаянието има сила само на Земята, а след смъртта покаянието губи силата и значението си. Извадени от своя контекст тези думи могат да бъдат интерпретирани и по друг начин: „Покаянието има сила само на земята.” Тоест покаянието и смирението имат сила само в съчетание с поклон и падане на колене на земята. Поклонът и колениченето в своята двойнственост означава, че се намираме в присъствието на по-висша сила. Тоест не може да имаме присъствието на сила без отсъствието на сила тоест присъствието на слабост. Не може да имаме висше без наличието на нисше. Не може да имаме възкръсване, без наличието на смърт. Без наличието на смирението, изразено в поклона или падането на колене, не може да имаме по-висши йерархии, защото чрез поклона и колениченето им даваме правото за тяхното проявление. Отдаваме силата у нас, за да се мултиплицира тя извън нас и да се завърне.

Ерусалим, Божи гроб, сн. Гергана Райжекова

ЗАВРЪЩАНЕ В ЕРУСАЛИМ. ДЕЙСТВИЕ ТРЕТО

Екскурзията на трите религии започва от исляма, минава през юдеизма и свършва на Голгота. Светите места на първите две религии са затворени за неверници. Божи гроб е отворен за всички. Дълго време тези забрани намирам за непонятни, жесток вид религиозна сегрегация. Все едно да отидеш в Рим и да не видиш папата. Непосветеност и посветеност, тайна.

После се намества мисълта, че истинската светиня, истинската светлина, истинското е достъпно за всички и всеки може да стигне до него. Светлината изгрява навсякъде, точно както слънцето и осветява навсякъде. Тук няма забрани. Няма как да има. Божи гроб, този неизчерпаем източник на святост, е с широко отворени врати за всички раси, религии и бързащи за автобуса туристи.

Лабиринтът-храм наподобовя роза. Тя е църква – в църквата – в църквата. Минаваш през три врати, за да стигнеш до царственото ухание и нежния златен цвят на вътрешността. На гроба. На победата над смъртта. Първата врата е тази на голямата църква, в която се намират Голгота и Божи гроб. Вдясно е Голгота, която планина е всъщност снижена, поклонила се е, за да влезе в рамките на църквата. В средата е мястото, където Исус е бил помазан, след като е бил свален от кръста, вляво, тичаме към малката църква, в която е Божи гроб, за да се наредим на опашка от вярващи..

Опашката се вие покрай втората църква и е с ширина минимум пет души, където чувам всички езици на света. Вавилонската кула се строи пред очите ни наново. Всеки е дошъл на поклонение. Двама свещеника отпред дават указания колко души да влязат вътре. Един в предверието също регулира числото поклонници, които влизат в златната стая. Поклон, влизайки във втората църква, след който изчаквам по даден сигнал на свещеника, който пуска 3-ма вътре в 3-тата църква, където се намира Божи гроб. Погледът ми спира завинаги на ръката му над златния под, която той не отмества от входа към Божи гроб. Тя е там, за да предпазва хората, които влизат с висок поклон вътре. И за двете врати се навеждаш, но за тази се изисква по-дълбоко усилие, осъзнаване на собствената височина и ясно старание за съчетаването на две пространства – на твоето тяло и тялото на църквата. Мисля за поклона, с който ще влезна вътре, докато чакам. Свещеникът махва с ръка, че е мой ред. Ръката му е все там, над златния вход. Няма страшно, знам, че ръката на свещеника е там, за да помага. Всеки понякога забравя да се поклони достатъчно дълбоко.
Поклон и на колене.

Ерусалим. Божи гроб. 2010 г.

Златна, осветена от свещи, стая. Златен царски цвят. Вътре – свежи цветя и рози. Отвън – една от молещите се в човешкото си нетърпение загасва свещта в свещника, от който всички палят вързопчетата си със свещи, 33 на брой. Свещеникът влиза и взима светлина отвътре.

“И светлината свети в мрака и мракът я не обзе.”

След половин час автобусът завива през площад “България” в Ерусалим, кръстен така, за да отдаде почит на българския народ, спасил евреите си през Втората световна война, когато православната църква заедно със застъпничеството на цар Борис III не допускат депортирането на българските евреи. Скоро спираме пред последния гроб за днес. Ръцете ни се вкопчват в затвореното с решетки гробище, над което стои табела с името “Оскар Шиндлер”.

Гробът на Оскар Шиндлер, сн. Гергана Райжекова

Ръцете ни си спомнят историята за онзи списък и как ръцете на един човек спасяват ръцете на толкова много, за да го погребат на най-святото място в света. След края на войната Шиндлер претърпява бакрут след банкрут. След края на войната оцелелите от концлагери евреи се завръщат по родните си места и къщи. С каруци и кой каквото намери. Завръщат се там, където намират само развалини от домовете си, но къде другаде да се завърнеш? Сред развалините на домовете си смирено започват да изграждат всичко наново. От нищото. Спасени. Благословени. Възлюбени. С поклон и на колене разравят останките от живота си, за да разчистят разрушеното и да съградят с Божията сила своя нов живот.

С две ръце.

…

„Моите ръце са малки зная, но те не са твоите, те са моите
И аз никога не съм счупена.
Ние никога не сме счупени.

Накрая само милостта има значение.
Накрая само милостта има значение.
Аз ще коленича и ще се моля.“

Jewel – Hands