За група Ревю сме чели много, гледали много, слушали много.
Само че аз имам друга история.
История без край и начало.
Такава една, увиснала по средата между два концерта…
MAZE/15.02 & Строежа/22.03
„Защото тази вечер летим – над къщите, улиците и дърветата, над кучетата долу, които лаят по сенките ни, над градовете, над писателите, над учителите, над адвокатите, над строежа и разрухата, over the hills and far away…“
The Divine Comedy – Tonight We Fly
MAZE
Застанала съм малко встрани от сцената с разни американци, с които съм се запознала на метал концерт предишната вечер. Те съвсем по американски си тръгват на най-интересното, а аз пък ги пускам. Какво да обясняваш, че когато вокалистът зацикли на „Дай, дай, дай, дай, дай, дай, дай” се обяснява в любов, а не в убийство.
По зададен сигнал MAZE се пръсва по шевовете и вълната човешко залива сцената, оплисквайки стените с шум и викове, а дрехите – с кой, каквото пие. Хора са полепнали навсякъде – зад всеки гръб има гръб, от стълбите наднича триглаво чудовище. Гледам с пълното съзнание, че пред мен се разгръщат библейски сюжети от музикални чудеса, едно море се затваря в песен-пого, разни орфейски митологии се пишат от краката на хората, които пробиват пода, защото са все по-близо до небето. А, къде е Ралица? Тя е създала облак от колективно съзнание и отрича гравитацията. Поезия и кръв. Някой, безбожно увиснал в пространството човек, се крепи на погото. Хора падат като домино. Ралица е с рокля и пуши на студа и не иска и да чуе да си извади ръката от джоба и да си я подаде. Цялата публика обаче подава ръце към музикантите.
„Слагат наркотици в музиката!”- някой се беше оплаквал веднъж – не можело да е толкова пристрастяващо…. Ех, чичо…
Fast Forward
Строежа
С жълта рокля слизам от таксито, жълта чанта, пие ми се мента. Подгряват Абсолютно Начинаещи. Свирят с привидно отегчение или лекота, което те залепя за сцената. С ръце в джобовете и черни очила ни поздравява вокалистът и се чудиш, и се очароваш. Уди Алън-ска проницателност и пеем, че сме прости. Почти нереално. А междувременно някой ме занимава кой на кой е брат и оплитам родословни дървета. При братя вокалисти на такива групи в мен расте непреодолимото желание да се запозная с родителите им или да разбера как се ражда и възпитава Гюров.
Междувременно снова.
Ако изчакам още малко, Ревю ще се качат на сцената и никога няма да ги доближа, а ми трябват интервюта с тях.
Приятелско рамо (по две) и вече пиша номера в жълтия ми тефтер. С копринена рокля на 10 градуса се потя все едно се пека на скара, цвърчи миризма на легенда. Ще ми помагат. Съгласни са. Всички.
Качват се на сцената и все едно някой святка лампа и намираш душата си, за да я прегърнеш, да я поканиш на закуска без или със захар и мляко, нали, и да ти прости, че си по-често прост.
Развявам бележник в собствено пого от мисли, разговори, запознанства и менти. Към края на вечерта го бутам в ръцете на едно момче, за да си напише телефона. „Дай!”- той го взима, отваря, вижда написаните имена и контакти
и отникъде казва “Няма!”
Аз не знам как да реагирам и просто благославям уникално странната ситуация с искрен смях, скоро заместен от несигурност. „Моля?”
Той ме поглежда и връщайки бележника, повтаря: „Няма да ти дам телефонния си номер. Имаш си тука известни номера.” Мигам на парцали срещу степента на оригинална гениалност в подхода му, която се доближава до глупост.
“ОК” – отговарям уверено и прибирам бележника.
Той вече така или иначе разбра за Ралица.
“Оh, mother of pearl, I wouldn’t trade you for another girl.”
Roxy Music – Mother of Pearl
Ревю – Ралица
[media link=http://www.youtube.com/watch?v=GM5ca7mXV0Y]