КЪДЕ СИ, АТИНА? ГРУПА ЛАЙБАХ И ГРЕШКИТЕ… (Djambore, http://djambore.com/)

Лайбах

май 22, 2014

Затварям очи, прегряла от телефонен тероризъм. Слушалките пищят, бръмтят и директно масажират тънките червени желета в очите ми, раздробяват на салата нажежени мисли, изливат с бормашина дзен настроение и става пролетно. Ама наистина. И съм спокойна.

Тя е от онази музика, която принципно кара бабичките по тролеите да цъкат с език.

21.05.2014
Лайбах в София.
Лайбах в София Лайв Клуб.
Лайбах: “Добър вечер, Атина!” – изтръп.
………………………………………………………………………….
“Ела преди 8, важно е.”

Концертът е обявен някак рано за българските стандарти, но смирено се запътвам към София Лайв Клуб повече от час преди това, за да послушам получения съвет. Слънчево е. Опашки пред театри, скейтъри и байкъри, НДК, мръсен подлез, проверка чанта, нашарени с послания на групи стени, на ляво, тоалетна, бар, сцената, джаз и столове пред сцената. Хм, че странно. Столовете са като извадени от някое кабаре, а джазът допълва асоциацията с премерени импровизации. Заставам централно зад столовете и заедно с момичето от дясно, което не спира да повтаря на приятеля си колко е часа, раздразнено, сигурно от джаза, започваме да чакаме. Разглеждам тълпата – хубава, спретната, черна паплач, кожа в хора и кожа върху хора. Съвсем безобидно музиката залазва по нервите ни и чакам всеки момент някой да каже на микрофона “Шест, шест, шест.” Насядалите отпред се чувстват аристократично. Убивам лимони в джина си и се подхилквам на човека с тениската с надпис: “Ако не ти харесва музиката завърти се на 360 градуса и върви.” Знам ли, не съм слушала Лайбах досега.

Компанията от дясно пляскат, за да подсетят музикантите, че не обичат джаз. Да, ама Лайбах обичат.
Угасват едни светлини, после втори, трети. Най-накрая.

Излизат петимата и се започва, а зад тях ни люлее красноречива мултимедия, която в близките часове ще наваксва откъм емоция наместо групата. Всичко се тресе, и усещам музиката в ноздрите си. Всяка песен ми звучи като произведение на изкуството, забравен химн. Лайбах са горди, високи, каменни, красиви и автентични. На фона на мултимедията трептят като картина на Моне, докато крайниците им биват разрязвани от жълти прожектори.
В тъмнината Милан казва с дрезгав глас, обработван с години от алкохол и цигари:
“Good evening, Athens.”

Цялата публика мисли с какво е съгрешила. Почти всички си траят само групата пее: “Europe is falling apart” и ни гледа уверено. “Абе, това е запис, бе” – някой е сигурен. “Не, казаха “Good evening, atoms” – втори не вярва на ушите си.

Групата почти не се движи за привикналото ми на горене на китари, заиграване с микрофони и скачане от и пред барабаните око. Бях забравила, че музиката стига.

Intermezzo – 9:56Лайбах

Броячът започва да върви на обратно и всички бързо презареждаме цигари, питиета и разговори. Мина е изящна и категорична и на песента No History ме заплита в индъстриъл красота. Една жаба се появява на стената, докато зацепи отново мултимедията. Еми, случва се, като онова с Атина, си мисля, нали Ийсус казва да прощаваме.

Изпълняват още Brat moj, B Machina, Walk with me, Whistleblowers и още нови парчета от албума Spectre разтърсват земното кълбо.

С лекотата на ученическа гениалност и сугестията от клиповете на едно неслучило се брутално бъдеще Лайбах ни дават храна за кошмари в стегнати униформи. Стокхолмски синдром – пишеше в Уикипедия – че изобразяват артистично – постепенната подсъзнателна идентификация с насилника. Милан обявява: “No Sieg Heil-ing, please!”
Маршируващи скелети и броим до 4 на немски.
Време е за последни аплодисменти и групата се сбогува (с Атина, мисля си). Не ми се тръгва, обаче. Имам някакви незададени въпроси и пуша отвън.

“Ела да те запозная.”

Подавам ръка на самия Иван Новак. Говорим си за грешките. Забравили текста на едната песен, 15 години една и съща грешка. А жабата беше супер, смеем се. А Атина?
“Атина, разбира се. Ами това е шега. Когато Ейми Уайнхаус беше в Белград, излязла пияна на сцената и казала: “Добър вечер, Атина” и така.”
“Аха-а-а” – успокоявам се. “Значи всяка вечер сте в Атина.” Широки усмивки. На всички им харесва това статично пътуване по Атините на света.

Новак размишлява: “Не, не беше грешка, но грешките са хубаво нещо. Ако нямаше грешки нямаше да сме тук сега и всички ние щяхме да сме еднакви, като клонинги. Грешките са красивиКато жабата. Хилиме се и допушваме цигари. Питам за шапката, но получавам контра въпрос: “А защо всички метали искат да приличат на Ийсус?” Стигаме и до Евровизия, а две момчета доближават плахо Новак и го молят за автограф.
“До скоро и благодаря” – щастието в очите им, че се срещат с него някак стопля. Новак е искрен: “До скоро, ако има двойно повече хора другия път.”

Става ми гузно изведнъж и тъжно и за двамата.

Атина, защо правиш грешки?

[media link=https://www.youtube.com/watch?v=q1_KLDSEK_g]