Пожелах си много приятели и торта с кукла „Барби” за имения ден. Това беше като бях на 9. Сега съм Голяма или поне така твърдят останалите. Пожелах си бял „Мерцедес” и оттогава много внимавам какво си пожелавам.

От тук започва историята ми. Моята и тази на Цвети. Събудих се, а в главата ми пълен хаос – как да прекарам рождения си ден, без да прокисна в тежки трапези и вино. Телефонен звън. Цвети е. Нищо добро не ме чака, казвам си аз, но знам, че няма да съжалявам.

– Пожелай си нещо! Честит рожден ден! – крещи Цвети. – В 8 тръгваме… Готова ли си?
– За къде? Страх ме е. Шегуваш се, нали? – отвръщам аз.
– Абе, я стига. В 8 на спирката на Окръжна болница” – казва тя уверено и хлопва телефона.

Тръгвам. Въпреки всичко и въпреки себе си. Цвети не ме оставя на страха, а го изпарява от гърлото ми. Разтреперено съм повдигнала вежди, огъвам се под тежестта на изопната като нерв дясна ръка, свита в юмрук и с вирнат палец. Стопирам.

В косите ми – коли, камиони, ТИР-ове. Заплитат се въпросителни кичури. Вярвам в Цвети, тя се усмихва. Падам, смалявам се, ставам голяма, говоря си с Шапкаря и нищо не разбирам от чай, чудя се на хората зад волана и пак вярвам. Че закъдето и да сме тръгнали, все ще стигнем.

Целта е 471.14 километра – формулата за успеха София – Силистар в компанията на бабината ми вишновка и … Майкъл Джексън. Цвети сияе на пътя като астронавт към мечтите си. По Нийлармстронгски ме хваща за ръката и казва: “Това е една малка стъпка за Гери, един гигантски скок към… Силистар!”

Кола 1

Претъпкваме се в количката. Аз – вярващата и моят личен проповедник – Цвети. Вярващата се моли да повярва на историите, които се заизреждат. Вишновка, път, сладки, вишновка, път, сладки, изпреварване, път, сладки … вляво сме на задната седалка, изпреварване, вдясно сме на задната седалка.

Празна магистрала и слънце. Шофьорът ни се навежда и изумено изнася глас от диафрагмата: “Щяло да вали… къде е дъждът, бе” – колата се тресе, а гласът му отеква винаги, когато разказваме тази история. Да те заболят очите от смях. Докато се возим и слушаме за хайдушкото злато, платило на Русия освобождението, Майкъл Джексън разведрява обстановката и всички пеем заедно с Краля па попа. Щастливо и някак благодарно за подарения ни живот изскачаме от колата.

Кола 2

На магистралата телефонът ми звъни и в естествена цензурна среда от профучаващи коли приемам пожелания за късмет. Колко благодаря! Хиля се на синхронични съобщения от рода на “нови запознанства, приключения и луди истории”. Някой ме пита:”Къде си?” – “Не знам”, казвам аз. Вече съм във вселената на Дъглас Адамс. Само че нямам пътеводител.

Времето спира не къде да е, а на Околовръстното в Бургас. Мисля да изпробвам силата на мисълта си в комплект с чувството за хумор, така или иначе стопът е зациклил. С час. Смеем се сред бурените безнадеждно. “Цвети, сега ще дойдат двама цигани в бял „Мерцедес”, ще видиш”. И точно тогава идва пророчеството се сбъдна, само че с черен „Мерцедес”, не бял. Всичко беше без значение.

Няма място за чудене и спазване на майчински съвети. На пътя за морето, извън трите летни месеца, е доста рехаво и се качваме. „Как се казваш?” – обръща се Милко към мен, карайки. – „Гергана”, отговарям свенливо аз. – Очаквам реакция, но получавам безразличие. – А ти как се казваш?- изкривява врат назад Милко.

Цвети! – изчуруликва тя. Вратът се завърта към волана и се обръща към нас закачливо: – Еееех, да беше Цветница сега, па да спрем в някоя кръчма и да ни черпиш, черпиш… цял ден, едно хубаво да ни стане на душата….”

Не е виц, мисля си аз. Не е мислено да е виц. Почвам да се притеснявам какво ще стане, ако телефонът ми звънне точно в този момент, за да напомни коя дата е. Телефонът обаче мълчи тактически. Но Майкъл Джексън – не. Всички пеем Били Джийн. След кикотене в отказ да огледаме с тях каравана, отдъхваме на един разклон, потънали в истеричен смях и малко вишновка.

Кола 3

Бързичко спира сив джип и ни спасява. “Колко съм пътувал като войник на стоп…”- започва да разказва шофьорът. И как е минал 30 км до отбивка, за да обърне и да ни вземе. . Кани ни да вечеряме с него и компания в ресторанта, в хотела, до скалата, където Лили Иванова пее “Ветрове”. Нас ни вее към Силистар и отрязваме зяпналия език на изкушението да пеем “Ветрове” на онази скала, до онзи хотел, в ресторанта. Оставя ни да си отдъхнем на един мост…в 5 следобед.

Кола 4

Инструктор по кайтсърфинг, симпатяга. (Мечтата на Цвети). Маха ни от завоя, ние тичаме. Радост. “Мога до тука само” – “Окей” – уверено знаем, че всичко е наред. Оставя ни замаяни. Трябва ни време да се съберем и да направим рекапитулация. Осенява ме схемата: ако има Майкъл Джексън в колата, хората са….Пауза. Паузата се вгледа в зениците ни, увеличи ги и изплю пред нас думата: “Ненормални!” Избухваме в смях. Сверяваме факти и проверяваме теорията за антитези, докато скачаме в следващата кола.

Кола 5

– Здравейтееее – слънчево се усмихва Цвети. – Здравейте, как сте? Откъде сте? – редят се дървета, стълбове с въпроси. Ние – от София!

Ооооо, София. Бях в София вчера, днеска, утре пак. Как се живее там – не знам … ужасът (звучи Майкъл Джаксън)… там имаше една катастрофа, и загинали… аз минавам оттам и виждам (Майкъл Джаксън) линейката … лежи, полиция навсякъде, абе направо (Майкъл Джаксън) и аз направо толкова се вцепених (Майкъл Джаксън…)

Цвети вече плаче от смях на предната седалка, аз се давя в опити да не демонстрираме тотална антипатия към историята. Искаме, но не можем. Сега, на тази история, разказаха през гласа на Майкъл.

Шофьорът съжалява поредния си луд избор и почти млъква, разстроен от сподавения ни смях. Срам ни е. Майкъл Джаксън не спира да трови първоначалното добро впечатление, което сме направили.

Варвара. За галактическия стопаджия последните 10-20 км са дилемата. Мечтата е толкова близо, че е почти постижима. Минават две коли и една каруца в рамките на един час. Искаме отчаяно да свалим тежкото от раменете си. Погледът ни се рее към гората, в която изчезват двете коли и каруцата. Играем хоро на пътя, докато се стъмва. Сядаме и пак се изправяме. Точно там, където бяхме преди час – на тротоара, малко преди Силистар.

Надежда винаги има, колкото и да е тъмно навън, уверява ме Цвети, но по всичко личи, че и сама не си вярва. Кола! Това е нашият шанс и трябва да го сграбчим, мисля си аз. Мъж и жена спират, за да ни спасят.

Кола 6

„Ние сме за Силистар” им ляга на сърцето и въпреки че не са за там, казват заветното: “но ще ви закараме”. Мятаме победоносно чанти. Нищо не виждам, но ми е красиво. Мракът е красив, когато е непознат. Сред съборени папрати, бурени, дъски, разрухата на изминалата зима, пристъпваме от колата с тъжна радост, че пристигнахме.

Един огън свети от другия край на плажа. Това е някак мотивиращо. Нашият огън, нашата топлина тази вечер и в следващата една седмица. Пристигнахме, отдъхвам си. “Нали ти казах – стопът е най-сигурният начин да стигнеш някъде, където не отиваш, но винаги си си мечтал за това място,” – усмихва ми се Цвети.

Щастливи сме, защото сме надминали себе си. Надскочили се сме, защото можем. Зарязали сме страховете още някъде около Пловдив. Тук сме, за да си поиграем с живота, въоръжени с кофички, лопатки, бутилки и палатки, да строим огън и да пеем за ченгета с една бутилка Каберне Совиньон, да се сгреем още в 6 сутринта и да спим на плажа с глава върху джапанките.

Сиви кристали треперят над водата, докато слънцето невъзмутимо целува лицата ни.

Сутрин е, а ние сме на плажа.

Източник: https://www.webcafe.bg/id_538648610