Никола Калинов Киров, 8 клас, Второ средно училище ,,Проф. Н. Маринов,,- Търговище, пише във фейсбук на 30 юни 2022 г.:
“Поощрителна награда от Международния конкурс “Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена” (БЕЗЦЕННА НАГРАДА!)
След такова силно преживяване имах нужда от време, за да осъзная какво всъщност ми се случи… И то беше нещо неповторимо и невероятно! Три незабравими дни в гостоприемния гр. Бургас!Срещи с литературните титани – Недялко Йорданов, Георги Бърдаров и Георги Господинов! И най – ценното (поне за мен ) – силни приятелства, които съм сигурен, че спасяват!
Безкрайно благодаря на център “Алеф”, Алберта Алкалай и уважаемото жури за изключителната организация и предоставената възможност да участвам в литературния фестивал – “Приятелството смисъл и спасение”!
Благодаря на моите обичани родители и приятели (особено на Гергана Райжекова и Неда Антонова) за подкрепата!
И разбира се най – вече на всеотдайната ми учителка – г-жа Деси Трифонова!
П.П. Това беше от онези неща, дето се случвали веднъж в живота!”
„Историята е полезна,
не защото четем в нея миналото,
а защото четем в нея бъдещето“
Ж. Б. Сей
Метнал съм раницата си на едното ми рамо и вървя по коридора на училището, даже по-скоро притичвам. Бързам за любимия ми час по история. Нямам търпение, защото днес ще вземем урока за Адолф Хитлер. Ще получа отговорите на въпросите си. Какъв е бил той? Как е успял да повлияе на толкова много хора? Каква е била неговата сила? Ние тийнейджърите, водени от желанието си за популярност, търсимсвоите идоли, на които искаме да приличаме и да подражаваме. Момичетата обикновено си избират красиви и известнижени, а ние момчетата силни и „лоши“ мъже. Когато бях на 7 години моят кумир беше Спайдърмен, но на 14 е по-добре да съм примерно като фюрера – почитан, силен, влиятелен и обичан от сънародниците си, които му се кълнат във вечна вярност и го боготворят. Лесно е да заприличам на тях, все пак съм рус, синеок и висок.
Звънецът удари. Урокът започна. И свърши сякаш за 5 минути. Госпожата ни даде за домашно творческа задача да напишем разказ по темата: „Необикновени постъпки на обикновени хора”. Тя обича да гъделичканашето любопитството ида ни стимулирада търсим допълнителни материали, които после да споделяме с класа. Но пък, защо избра точно това заглавие? Не можеше ли темата да е например за величието на Адолф Хитлер?
Понеделник е, този път не бързам и влизам плахо и неуверено впетия час – история. Идва моят ред да чета. Изправям се пред съучениците си и започвам да представямдомашнатаси работа -разказа „Безимена“:
„Аз носякрасиво кралско име, наследено от моята скъпа баба. То означава „моят Бог е клетва“, „почитам Бога“ и „общувам с Бога“. И наистина обичам често да общувамс Бога. Да му споделям мечтите и страховете си, радостите и тревогите си, вълненията и тайните си. Зная, че Той винаги е до мен и ме подкрепя. Понякога,сбъдва с лекота желанията ми, а друг път, след като ме подложи първо на изпитания.Но вярата ми в него винаги остава непоколебима.
Днес емного вълнуващ ден за мен.Имам рожден ден инавършвам 33 лета.Предстоят ми едни от най-важните събития в моя живот. От малка мечтая да бъда лекар като брат мии да помагам на хората.Оставашеми само още един изпит до завършването.Очакваме скоро и сватба. Не вярвах, че след загубата на съпруга ми, ще мога да се влюбя отново. Случи се, когато срещнах Давид.Той е много талантлив пианист, който работи и като учител по музика. Творческа личност, мечтателс голям размах. Убедена съм, че му предстои светло и успешно бъдеще.Вече даже избрахме и датата.Довечера ще съобщим на родителите ми за нашето решение. Тези вълнуващи събития са свързани с любимия ми бял цвят- и сватбената рокля, и лекарскатапрестилка.Мама често ми казва, че бялотоми отива, защото имам чистадуша. Нарича ме „моето херувимче“.
Всичките ми обичани хора са тук, седнали са около трапезата. Тази вечерсвалихме не само омразните жълти отличителни значки от гърдите си, а и нашите опасения и тревоги. В контраст с притихналите улици на Прешов, вкъщи беше празнично. Баща ми свиреше на цигулката, която се предава от поколение на поколение в нашия род,брат ми танцуваше със съпругата си, бабасе поклащашевърхулюлеещия сестол, Давид потропваше нервно с крак, гледайки ме снастойчив поглед„Сега е моментът!“, а мама влезеусмихната, носейки на ръце шоколадовата торта, върху която игриво подскачаха 33 пламъчета.
-Хайде, моето момиче, пожелай си нещо, преди да духнеш свещичките! – каза ми татко и ме прегърна по онзи бащински начин.
Настъпи нетърпелива тишина. Аз затворих очи,поех си бавно и дълбоко въздух… Пожелах си винаги да сме заедно, да сме живи, здрави и щастливи…И изведнъж се чуха силенгръм и трясък.Неканени гости разбиха врата на дома ни. Достраша ме да повдигна клепачите си. Непознатите гласовезапочнаха да крещят като обезумели:
-Тръгвайте! Тръгвайте бързо! Тръгвайте веднага! Вземайте само най-важното! Само по един куфар на човек!
Обърнаха масата, счупиха цигулката, мама кръжеше около нас като орлица, баба лежеше паднала на земята,татко и баткосъбираха багажа, а аз стоях вкаменена на едно място.Един след друг въпросите просветваха като светкавици в главата ми. За къде да тръгваме? Защо ни дърпат, блъскат и удрят? Какво сме им направили?За какво сме виновни? А баба, тя защо остана?
Така и не успях да духна онези 33 свещи.Восъкът им погребакато в могиламечтите ми, а по целия път по бузите ми се стичаха непогребани сълзи. Исках да бъда силна, но не можех. Къде ли са татко, брат ми и Давид? Добре ли са? Живи ли са? Разделиха ниоще на перона на мъже и жени. Останахмесамо двете смама. Стояхмеплътно една до друга. От страх вкопчих пръстите си в плътта й, така както корените се вкопчват в пръстта.Натъпкаха ни във вагони с малки процепи, сякаш бяхме добитък. Въздухътне достигаше, някои от хората припадаха, а други умираха.Усещахме все по-силно парфюма на смъртта. Тази смрад пропиваше във всяка бримка подрехитени и във всяка клетка по телата ни. Страхът от неизвестното растеше с всяко завъртане и потракване наколелетата.
Слуховете бяха истини. Не съмдопускала, че е възможно, човеци да създадат нещо толкова нечовешко –лагерите на смъртта. Депортирахани вБиркенау, познат като Аушвиц 2 или Освиенцим. Един от войниците ме дръпна, стисналявата ми ръка и издълба брутално един номер върху кожата ми – 2, 1, 7… Вече нямах име, а само номер. Едно безимено същество.Разбрахме, че е имало и първи товар, изпратен с влаковете. Това са били неудобнитеза нациститехора от интелигенцията. Номерът на техните ръце започваше с цифрата 1. Вторият товар смебили ние, обикновените хора. Затова и номерът на ръката ми започваше с 2.
В Биркенаужп гарата бешегигантска. Част от релсите насочваха вагоните директно към пещите за кремиране, които не спираха денонощно, сякаш и те следваха лозунга, който ни посрещна на входнатаврата „Работата ще ви освободи!“.И пещите бяха затворници само че на изгарящата ги вина. Възможно ли беше работата да ги освободи?Не знам, ноявно вярваха в това и се трудеха неуморно. Пищяха гласовете, пращяха костите, пушеха задъхани комините. Убивахабезспирно. Ние бяхме затворници на телената ограда, а те на съвестта си. Единствените свободни бяха нацистите, за тях нямаше нито ограда, нито съвест.В най-натоварените моментидържаха хората затворени във влаковете със седмици, докато дойдеше редът им да бъдат изгорени. Дотогава не знаех, че имало ред и за смъртта.
Очите на глада за храна бяха страшни, но още по-страшни бяха тези на безапетитието за живот.Тези от нас, които попадаха в плаващите пясъци на отчаянието бяха обречени. “Прави само добро и някой ден Господ ще ти се отблагодари.“Повтарях си думите на баща ми като мантра, която ми връщаше вярата в най-безверните моменти. Само тя ме крепеше и ми даваше сили да понасям трудностите, болката и зверствата. А те не липсваха. Бяха част от ежедневието на минутите.
Днес е Пасха, любимият ми празник. Може би, защото означава „спасение“. Въпреки че тялото ми гладуваше, душата ми празнуваше сред спомени. Това богатство никой не можеше да ми отнеме. Те бяха моето сигурно убежище. Спомням си, когато бях малка как дядо ме взимаше в скута си и ми разказваше за Моисей и спасението на евреите. Слушах историята със захлас всяка година. Тя беше гръбнакът на моята гордост. Започвах да обикалям из стаята със самочувствието на пламъка от менората, че във вените ми тече еврейска кръв. Колко древен, силен и мъдър народ сме, който никога не се е предавал пред трудностите и изпитанията. А кръвта помни, тя не забравя. И говори, и сега даже я чувам. Вярвам, че Бог ще ни спаси от фюрера, така както ни спаси от фараона.
Три пъти в концлагера оцелявах като по чудо. Всички жени треперехме не от студ, а от ужас, когато в лагера идваше той, „чудовището на нацизма д-р Йозеф Менгеле – Ангела на Смъртта.“В Биркенауправеше експерименти с жени, които превръщаше в безплодни или се опитваше да направи обратното. Изследваше ни, измъчваше ни и ни режеше като парчета месо. Приедин от престоите ми в болницата колегите на брат ми, лекари,ми даваха да ям храната на другите болни, които така или иначе не можеха да се хранят. След като севъзстанових,те ме молеха да остана още в болницата, за да продължа да се храня добре.Но аз отказах и си тръгнах.Бързах, колкото се може по-скоро да се върна при мама. Но закъснях, нея вече я нямаше. Самообвиненията раздираха душата ми, а самотата сипваше сол в раните ми. На следващия ден изпратиха всички болни в газовите камери.
Един ден семейство, което беше на ръба на отчаянието, ме помолиха да им помогнада избягат.Поискахада им дам цивилни дрехи от гардероба, където работех.Мислех цяла нощ.Ами, ако ме хванат? Но страхът ми за тях беше по-силен, оттози за мен. Съгласих се. Те не можеха да издържат повече в концлагера. Бяха на ръба да посегнат на живота си.През нощта чух воя на сирените, лая на кучета и боя на куршумите. Молех се…Молех се…Молех се… Но ги хванаха. Големите лампи от покривите осветяваха семейството заканително.Довлякохаги пред нас като чували и ни строиха в редици. Нацистите обичаха да имат публика, това ги стимулираше и възбуждаше още повече да демонстрират силата на човешкото си безсилие.Започнаха да ги изтезават и да ги измъчат, за да издадат съучастниците си.
– Кой ви помогна, казвайте! Казвайте или скоро няма да умрете! – заплашваха ги един през друг обезумелите войници.
Беше най-дългата и кошмарна нощ.Смъртта се влачеше, не бързаше.А те мълчаха… Умирайки безмълвноме спасиха за втори път.
Тук мухите и бълхите са навсякъде. Пируватзаедно с нацистите върху нахвърлените умрели тела. Но имашеедин, който беше различен. Третият път от ненаситната гладна смърт ме спаси той,немският офицер. Гладът от ден на ден растеше и ставаше все по-голям, а аз все по-малка. Лежах свита в ъгъла на земята ине можех да стана от дни. Кожата ми се беше впила в тялото ми, което приличаше на барелеф по анатомия.Не знам защо, но този офицерзапочнада идва всяка сутрин и тайно да ми дава по време на проверката в двора по две филийки хляб, които аз разделях с моите приятелки. Подаваше миги с думите: “Войната няма да оцелее, но вие трябва.”Очите му излъчвахадобрина, а гласът му топлина.Истинско чудо. Знаеше много добре какво ще се случи, ако го хванат, чепомага наеврейка.Това беше най-тежкото престъпление и го очакваше най-жестокото наказание.Рискуваше собствения си живот, заради моя. Той мидаде не само хляб, а и силида продължа да вярвам, че доброто винаги побеждава. Семената на хуманизма покълнаха даже и в ада.
На 27 януари 1945 година Червената армия ни освободи.След три години и три месеца вече стоях от другата страна на оградата. За огромно съжаление шест милиона мои сънародници – деца и старци, жени и мъже, познати и непознати не успяха да дочакат този ден.
-Момиче, колко пъти да ти повтарям, кажи си имената? Как да потърсим твоите близки и да им кажем, че си жива? – настойчиво повтаряшемъжът срещу мен, захапал с единия край на устата си цигарата.
Но, как да му кажа нещо, което не знаех? Тааз съм само номер 2, 1, 7… Безименната.
– Елизабет! Елизабет! – крещеше някакъв мъж от другия край на тълпата.
Този глас ми се стори толкова познат. Не, не може да бъде. Няма как да е истина.
-Елизабет! Ержика! – продължаваше настойчиво той.
Спомних си! Коя бях аз и кой беше той – Давид.
Днес е много вълнуващ ден за мен. Имам рожден ден и навършвам завидните 98 лета.Изминаха години, изпълнени с много щастливи моменти, тук в Нахария. Времетомедари ме с привилегията да остарея. Сега стоя на брега на Средиземно море, а водите му галят нежномоите нозе. Морският бриз се опитва да подреди побелелите ми коси, а аз избледнелите си спомени. Взирам сев хоризонта и се мъча да си спомня името на „един велик и красив бандит“ който срещнах в концлагера. БешеЙозеф…, Йозеф Менгеле.Гледа ме, някъде там, от края на своя живот.Помня със сигурност, че успях да мупростя, въпреки унижението, въпреки болката, въпреки че ми отне най-бленуваното – възможността да бъда някога майка.Дадох му моятапрошка, която ме възроди.Започнах отново да живея. И да нося любимото си бяло – в душата ми.“
В класната стая беше настъпила гробна тишина. Всички бяхме обули нейните обувки и извървяхме заедно с нея житейския й път. Усетихме гнева й, страховете й и огромната й болка. Разбирахме, осъзнавахме и съпреживявахме заедно с душата й. Едно от момичета на втория чин тихо плачеше с нейните сълзи, друго се беше хванало за стомаха, сякаш да успокои притеснението й, а аз усещах огромната й буца самота в гърлото си.
-Кое най-много те впечатли от урока, Никола? – попита ме с любопитство госпожата.
Мисля, че тя отдавна вече знаеше отговора, но в неин стил продължи да ме провокирада мисля и да разсъждавам на глас.Преглътнах трудно и й отговорих:
-Този урок промени представата ми за това, кои са истинските герои, на които трябва да подражаваме. Не на тези, които използват силата си, за да нараняват, а на тези, които я използват, за да помагат.Пубертетът е много, много опасна възраст, през която можем да се хлъзнемпо блясъка на известни личности, които всъщност не познаваме, да залитнем и да паднем в капана на незнанието.Имаме нуждаот някой, който да ни хване навреме – учител, родител или приятел. Казват, че когато си отиде и последният свидетел на една война, започва нова.Затова учете историята!Тя ни предпазва да не влезем в грешния коловоз на живота.А, училището е мястото, което не само ниучи, не само нивъзпитава, а понякога и ни спасява.
Приключихме урока с вдъхновяващите финални думи на госпожата, че из страниците на историята никъде няма да открием имената на убити български евреи в Холокоста.Българското общество от XX век, водено от хуманизма и човеколюбието си е спасило близо 50 000 живота. И това е още една причина да се гордеем, че сме българи.Минута монологично мълчание…Звънецът упорито звънешеза края на часа, но никой от нас не помръдваше от чина си. Детските ни души, изпълнени с почит и възхита, стояха преклонени пред необикновените постъпки на тези обикновени хора, които днес оживяха в нашите разкази.
Бележки на автора:
В разказа само образа на Давид е художествена измислица, всичко останало в творбата е изградено на база на исторически факти, на думите и спомените на Елизабет, както и на разказите от нейните познати и роднини.
Не само в миналото, но и в настоящето има обикновени хора, които вършат необикновени неща. За пример ще посоча г-жа Десислава Трифонова, учителката ми по история,коятозадълбочи интересами към темата за съдбата на евреите.Тя ме насърчи да участвам в този конкурс и да потърся допълнителни материали за Холокоста.Окуражи медабъда смел и откровено да споделя мислите и си върху тези бели листи.
През лятото на 2021 г., след като видя моя снимка във Фейсбук, д-р Гергана Райжекова, загриженаза мен,ми сподели своето интервю с Елизабет. Запознах се с трудния живота на Ержикаи се възхитих от нейната сила и воля.След като реших да участвам в конкурса, Д-р Райжековапродължи да мипомага през всичките месеци докато пишех творбата си. Съдействаше ми за събирането на информация от близки и роднини на Елизабет в Израел и Словакия, за да мога максимално близко до реалността да пресъздам и съхраня нейната история.
Интервюто на Гергана Райжекова с Елизабет:
http://www.rayzhekova.com/?p=62&fbclid=IwAR18SenEPyigjAZHKpFt-Y3b9QdsR1tnUS5SesLVEH0FUB6GbNuKWnv789w7